София, 2018
30.06.2018 - 01.07.2018 АУЛАТА НА СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ "СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ"

ПЕТКО СТАЙНОВ

1896 - 1977

 

Петко Стайнов

Петко Стайнов е забележителен композитор и музикален общественик, който обогатява българската музикална култура и допринася значително за развитието й. Композитор с голям творчески дар, с широка музикална и обща култура и не на последно място – с усет към актуалните идеи на времето, той посвещава живота и таланта си на българската музика и музикална култура, на Българската академия на науките.

 

Петко Стайнов е роден на 01.12.1896 г. в Казанлък. На 6-годишна възраст наранява едното си око, впоследствие и другото започва да боледува 11-годишен загубва напълно зрението си. Завършва института за слепи в София (1915), където за пръв път проявява музикалната си дарба. Учи пиано при Андрей Стоянов и прави първите си композиционни опити.

 

През 1920 г. заминава за Германия и посещава една година частен музикален лицей в Брауншвайг. През 1923 г. завършва Дрезденската консерватория с две специалности: композиция при Александър Волф и пиано при Ернст Мюнх. Завърнал се в Казанлък, той създава първата си значителна творба – Симфоничната сюита “Тракийски танци” в три части (1924), като впоследствие към нея добавя още една част (“Мечкарско”, 1926).

 

От 1927 г. живее в София. От същата година е лектор по пиано в Института за слепи.

 

Петко Стайнов твори предимно в два жанра: симфоничния и хоровия. И в двата компо­зи­торът обобщава някои тенденции в българската музика и бележи нов етап в разви­тието й. Той приспособява европейската музикална традиция към българското световъз­при­е­мане, към възможностите на изпълнители и слушатели, към естествения развой на нацио­налната музи­ка. Онова, което го характеризира като български музикален творец е съз­дава­нето на соб­ст­вен, български музикално-творчески стил. Този стил се проявява най-вече в автор­ската ме­лодика (без цитати от народната песен) и в хармоничния език на произве­денията.

 

Симфоничното творчество на Петко Стайнов обхваща: симфоничните сюити „Тракийски танци” (1924, 1926) и „Приказка”(1930), симфоничните поеми „Легенда” (1927) и „Тракия” (1937), Симфонично скерцо (1938), концертните увертюри „Балкан” и „Младежка увертюра” (1936 и 1953), две симфонии (1945 и 1949). В него са пресъздадени красотата на родната земя, устремът на народните танци, образи от народните приказки. На двете му симфонии са присъщи философски обобщения. Симфоничните произведения на Стайнов притежават сил­но художествено внушение, а някои от тях, напр.: „Тракийски танци” и „Тракия” са се пре­вър­нали едва ли не – в символ на българската музика.

 

В хоровите си песни Петко Стайнов разкрива страни от душевността и характера на бъл­га­рина („Ела се вие, превива”, „Изгреяло ясно слънце”, „Бре Иване”, „Засвири Димо”, „Пусти Димо”, „Де бре, Димо”). Докъм началото на 30-те години на ХХ век. Стайнов едновременно следва традициите в хоровото творчество на първите композитори и внася елементи от лич­ния стил.

 

С хоровите си балади става основоположник на нов дял в българската музика. В тях той претворява предимно драматични събития от старата и новата история на България и постига национално баладично звучене (Тайната на Струма”, 1931, текст Теодор Траянов; „Урвич” – за смесен хор, текст Никола Ракитин, 1933; „Конници” – за мъжки хор, текст Никола Фур­на­джиев, 1932; „Сто двадесет души” – за мъжки хор, текст Пенчо Славейков, 1935; „Момина жалба” – за смесен хор, текст Трифон Кунев,1936; „Другарят Антон” – за смесен хор, текст Иван Радоев, 1954; „Кум Герман” – за смесен хор, текст. Димитър Пантелеев, 1955). Петко Стайнов черпи интонации за баладите си от целия национален интонационен фонд. За едно действено и конфликтно повествование тясно фолклорното звучене би възпряло творческия му порив. Баладите на Стайнов съдържат технически трудности и днес още са костелив орех за българските хорове.

 

Творчеството на Петко Стайнов и в симфоничния, и в хоровия жанр попълва пропуснати етапи в развитието на българската музика и това също определя значението му за нея.

 

Голяма и плодотворна е музикално-обществената дейност на Петко Стайнов. Той е предсе­дател на Съюза на народните хорове в България (Български певчески съюз) и на Дружест­вото на българските композитори „Съвременна музика” (1933-1944), директор на Народната опера (1941-1944). През 1941 г. е избран за редовен член на Българската академия на науките (академик). От 1948 г. е директор на новосъздадения Институт за музика с музей при БАН (днес Институт за изследване на изкуствата) и заема тази длъжност до смъртта си. Бил е още член на Прези­диума на БАН, академик-секретар на Отделението за изобразителни изкуства и архитектура при БАН и др. Под неговото мъдро и компетентно ръководство посочените институти, съюзи, дружества и др. бележат най-високите точки в дейността си.

 

Своите схващания за социалните функции на музиката, за значението на народната песен за творчеството на българските композитори, за създаването на български музикален стил, за хоровото пеене, за музикалното образование в училищата, за отделни хорове, композитори, творби, изпълните и събития в музикалния живот Петко Стайнов излага в многобройни статии.

 

Носител е на най-високи държавни награди.

 

Петко Стайнов умира на 25.06.1977 г.

© 2018 Фондация "Петко Груев Стайнов"
TOP